Защо станах социален работник-предприемач?

В серия от статии, съвместно с фондация „Арт Ангел” ще поговорим по темата какво означава „социален бизнес”. Какви са преимуществата пред държавното финансиране и грантовете. Как по този начин се елиминира корупцията и злоупотребите.

Когато има кауза, която е близо до сърцето ти ще успееш. Историята ми е за истински хора, като теб и мен, които решиха да вземат живота си в ръце и сами да сбъднат мечтите си за по-добро. Историята е за истински и успешен социален предприемач, който изгражда успеха си от нулата, благодарение на своята страст, своята автентичност и  проникновение. На такъв социален работник, който не е получавал заплати, не е взимал финансирания, не е взел от бюджет, а напротив- плащал е заплати, наемал е хора, плащал е данъци, връщал е всичко в обществото, което е можел да си прибере в джоба. Оксиморон!

Бизнес

Аз съм „сериен“ предприемач, имал възможността да създаде два мултимилионни бизнеса във Великобритания и успешен социален бизнес в България. Но за мен, бизнесът е инструмент за промяна, не само за извисяване на глас, но да направиш промяната, започвайки от дъното. За да бъдеш предприемач, трябва да можеш да преследваш, търсиш възможности, които са отвъд наличните ресурси, които в момента контролираш. Ние сме друг вид хора, които са способни не само да генерират идеи, но и да експериментират и валидират своята визия. Това не можеш да го научиш в училище, в някой курс. Ние притежаваме други качества, любопитство, обичаме новаторството, можем да виждаме в бъдещето, високо адаптивни сме, решени да видим на практика своите мечти, взимаме решенията си твърдо и ги отстояваме, обичаме да рискуваме, защото сме комарджии. Животът ми много пъти бе разрушаван и построяван наново, не ми пука от това да губя, но това не означава, че се отказвам лесно, а силният ми характер не ми пречи да работя с хора и да бъда истински лидер.

Това което правя за мен не е професия, не разчитам на заплата, не работя от понеделник до петък, работя 24/7, това е животът ми, това е моята страст. Не става въпрос за пари, бизнесът е инструментът, който ми дава свободата да правя повече от това което обичам, повече от това за което ме е грижа и всичко това да ми носи щастие.

Социален предприемач 

Да си социален предприемач е да си хибрид, да си най-доброто и от двата свята, бизнес и социален работник. Да стана социален предприемач за мен е истинска история с истински хора, които правят нещата „да се случват“. Социалният предприемач винаги стъпва в непознатото – със своите новаторство и креативност, поемайки риска – същото като да си успешен бизнесмен.

Да, понякога да си социален предприемач е самотно – не всеки разбира причините или стойността на нещата, които правиш. Не толкова „населено“ и лъскаво, като да си бизнесмен. Ето защо, има голяма разлика да си около хора, които разбират и вярват в нещата, които правиш. Колкото повече истории чуваш, толкова повече се учиш и израстваш като личност, и все повече си способен да виждаш как работата ти свързва, променя и влияе.

Жертви на насилие

За мен най-важната мисия винаги е била социалното приобщаване на деца, които са индиректна жертва на домашно насилие. Да мога един ден на извися глас от тяхно име, за да получат това, което аз нямах. Те са невидимите герои в историята, защото фокусът винаги е върху директната жертва – жената. Но децата, по мое мнение и мой личен опит, страдат много повече от директната жертва. Защото те са неглижирани, още повече на традиционни места като България, те са слепени в семейната рамка и са безгласни. В много случаи жертвите на домашно насилие (жените) водени от  емоциите си, любов и личен комфорт избират да останат с насилника, само защото това ги кара са се чувстват „сигурно“ и „по-добре“. Но какво става с децата в семейството? Това е главният въпрос, който трябва да си зададем с всичките скандали, бой, хоспитализации, бягания от вкъщи, викове, обещания и постоянно унижение… Само защото някой осигурява на детето подслон и материално съществуване, трябва ли детето да остане в тази среда или има нужда от защита?

Начин на мислене

Начинът ми на мислене е въз основа на опита ми… Ранният ми опит бе движещата ми сила за дълъг период. Последствията от няколкото катастрофи в живота ми, бяха причината да помагам на хората да построят отново живота си. Да съм социален предприемач за мен днес е повече поради желанието ми да прекъсна цикъла, през който съм минал – домашно насилие, детско насилие, безгласно общество, стигми, срам. Просто искам да помагам на хората, да защитавам човешките права и достойнство на тези, които всъщност са най-уязвими в обществото. Да предоставям помощта, която аз и другите хора в живота ми , не получихме, когато имах най-голяма нужда от нея.  Знам през какво съм преминал и с какво съм израснал и посветих живота си да направя промяната в обществото ни. Сигурен съм, че моето желание, вече като възрастен, да се отнасям към хората еднакво, не е свързано с тези ми преживявания. Днес знам, че мога да помогна на безгласните да бъдат чути за пръв път.

Социален работник

Квалифицирах се за социален работник на 24 години в Монреал, Канада. И се чувствах невероятно щастлив, че детски социален работник, където климатът беше поразително различен от това, което се очакваше от социалните работници в България. Акцентът наистина беше върху работата с хората и разбирането на техните трудности. Когато се квалифицирах като социален работник все още вярвах, че можем да променим света. Все още смятам че социалната работа се основава на постигането на социална справедливост, че социалните работници имат уникални и привилегировани възможности да помагат на хората да заявят правата си и да подобрят собствените си обстоятелства. Социалните работници сами по себе си не могат да променят света, но ние като общество, като институции, като бизнес, ръка за ръка можем!

Когато бях в колеж за по-нататъшно образование, университет, учих право в България и история и икономика в Канада и бях напълно обсебен от това. Спомням си, че на една лекция разглеждахме причините за домашното насилие в традиционните тоталитарни общества. Там, където термини като: „обвързани с начин на съществуване“, „отказ от взимане на решения“, „колонизация на индивидуалния живот от идеологическата система“, „функция на идеологията“. Разбрах, че кошмарите ми от детството са продукт на една тоталитарна система, която прониква във всеки аспект от живота ни. Субектите (индивидите) бяха интегрирани чрез процес на идентификация към авторитарна система, която никога не успява да изкорени традиционния културен модел (субдоминант и патриархал). Жертвите като личности бяха предадени на авторитарните фигури като родител, учител, началник и лидер… И наивно казаха на моя професор: „Днес всичко свърши!“ Но реалността е, че ние като общество все още сме в културната рамка, която създава тихото насилие. Днес официалната статистика е, че всяка трета жена в България е обект на домашно насилие, неофициално е всяка втора, а никой не желае да говори за децата. Днес официалната позиция относно защитата и правата на децата е отричане на практиките на ЕС, които защитават децата в насилствени отношения и според тях (официална за голяма част от обществото) „унищожават традиционните семейства и традиционното общество“. Днес България е близо до демократичните реакционни сили в Полша и Унгария и фокусът върху политическия социален активизъм трябва да бъде в тази посока.

Пишещ активист

Влязох в писането, за да помагам на хората, да решавам проблеми, да помагам на хора с химикал и хартия, да имам силен социален фокус, но се опитвам да го поддържам обективен. За мен да бъда писател или журналист не е просто да пиша за каквото и да било, особено като разследващ журналист. Влизаш в писането, защото наистина те е грижа за злоупотребите с власт, за използването на властта, за правата на човека, за основното човешко достойнство, за свободата и искаш да повлияеш към по-добро. Ако не ви е грижа за това или имате друго мнение, по-добре си намерете по-добре платена, по-стабилна работа?

Според мен писателите и журналистите са мотивирани от активизъм. Между двете има тясна връзка. Не ми харесва, че в днешно време обективността също стана норма, тъй като журналистиката започна да се разглежда като професия и занаят. Това принуди журналистите да съобщават какво са казвали и правили влиятелни хора, без да предоставят контекст или анализ, което ги кара да изглеждат пасивни, просто отразяващи събития. Няма проблем да бъдете просто колумнист и да кажете, че България е последна в ЕС по отношение на свободата на медиите – 112-то място в класацията на „Репортери без граници“. Това е огромен въпрос … същото като заглушаването на жертвите на насилие. Бюрокрацията, научният дух, те създават единство в многообразен свят, но единство на метода, а не на целта.

Ако искате промяна, бъдете промяната, направете промяната…. Като адвокат, моето писане и журналистика често звучат като застъпническа репортажи. Писането е моят начин да повиша гласа, да подчертая проблемите, да направя невидимите хора видими. Основната цел на журналистиката е да повиши гласа на хора, които може би нямат глас… и затова мисля, че сама по себе си журналистиката е форма на активизъм. Журналистите могат да използват фактите, за да опишат проблем, който тормози обществото и журналистите са тези, които представят тези факти и издигат гласа на потиснатите, като позволяват да настъпи реална промяна.

Писателите са носители на обществени дискусии, на развитието на публиката и ангажиментите, те носят специална отговорност. Целта е да тласне историята към по-дълбоко разбиране. Къде е очертана границата между журналистика и активизъм? Почти всеки журналист вярва, че обективността не е постижима концепция и всеки има различна дефиниция или концепция, която следва. Журналистиката непрекъснато се развива, изграждайки се от това, което е била някога преди да се появи нормата за обективност, и че журналистите могат и трябва да имат социално въздействие върху обществото, без да бъдат считани за защитници.

Изкуството на Свободата и Изразяването

Да, времето, исторически, е невероятно лошо за свободата на изразяване и нещата са тръгнали в лоша посока. Журналистите са нападнати както вербално, така и физически, за да си вършат работата. Просто погледнете в люлката на Демокрацията, етикетирана като „Фалшиви новини“, стратегия за политическа атака срещу медиите, измислена от бившия президент Тръмп. Какво ще кажете за Източна Европа, където хората, които пишат, са в мълчание, където са държани в страх, те са финансово зависими. Как да говорим за обективност, когато обхващаме личности като Доналд Тръмп, Орбан, Путин, които играят на хората с най-лошите расистки и националистически тенденции? Трябва да хвърлим идеята за баланс. Мисля, че е важно да се предоставят различни гледни точки, но все пак да се каже истината. Нашата работа е да свидетелстваме, да намерим най-добрата версия на истината. Да, журналистите имат отговорността да останат справедливи, балансирани, етични, независими, да казват истината и да предоставят на гражданите информацията, от която се нуждаят, за да бъдат свободни и самоуправляващи се. Но човечността у хората не е политика, това е въпрос на морал, това е въпрос на правилно и грешно, а не на баланс.

Обективността е лоша мярка, не работи при мен. Вярвам, че писателят трябва да бъде справедлив. Всички ние сме хора, всички сме субективни, но най-малкото можем да бъдем справедливи. Когато пишем история, трябва да бъдем коректни към тези, за които пишем. Дори едната страна да изглежда зле, трябва да я уведомим, трябва да и оставим възможност да се защити. Така че вместо да е обективна, целта е да се направи всичко възможно, за да бъдем справедливи към всички в историята. Придържаме се към това, което знаем, че е вярно, придържаме се към това, което можем да потвърдим с доказателствата, с които разполагаме, и пишем най-доброто, което можете.

Вярно е, че когато сте журналист и когато пишете за деца в африканско село, които нямат обувки, не пишете „Нека си представим свят, в който всички имат обувки.“ Вие пишете и посочвате лошите неща, за да могат други хора да влязат и да го оправят. Да, журналистиката трябва да бъде политически неутрална, безпартийна, професионална и обективна, но изпълнена със страст, изпълнена с цели, справедлива, балансирана и етична. И идва активизмът – журналистика. Хибрид, най-добрият от двете страни, посочва проблема и демонстрира как да го отстрани, същият като социалния бизнес.

И на края бих искал да дам съвет на тези, които няма да са добри в създаването на финансови ресурси, но имат страст и социална позиция. Бъдете активни граждани на общността си. Участвайте във вземането на решения около вас, за света, в който живеете. Това е единственият начин наистина да разберете от какво се нуждае вашата общност и това потенциално ще предизвика идеи във вас, когато видите предизвикателствата от първа ръка. Надявам се, че това може да вдъхнови и вас!

Илиян КУЗМАНОВ

Leave a Reply